Искам най-после да имаме път до дома си

Казвам се Светла Бисерова Донева, на 76 години съм. Преди 61 години дойдох като снаха във Влахово и оттогава това е моят дом. Тук със съпруга ми Радко създадохме семейството си, тук построихме къщата си, тук работихме и тук остаряхме.

Когато строяхме дома си, път нямаше.

Строихме с ръцете си. Материалите се пренасяха с магарета, на ръце и на гръб. Така сме изградили къщата, в която живеем и до днес.

Тогава бяхме млади. Имахме сили. Мислехме си, че това е временно и един ден „Средният път“ – улица №22, който го има по планове и документи, действително ще бъде направен.

Минаха десетилетия.

Път още няма.

Аз вече съм на 76 години, а продължавам да правя част от същото, което съм правила като млада жена – да нося необходимото за дома си на ръце.

Когато отида до магазина, няма как просто да натоваря покупките в автомобил и да стигна до къщата си. Хранителните продукти и останалите неща, необходими за ежедневието на едно домакинство, трябва да бъдат пренесени на ръка.

Торбите не стават по-леки, защото си на 76 години.

Трябват ни дърва за зимата – трябва да се мисли как ще бъдат пренесени. Налага се ремонт по къщата или селскостопанската постройка – отново възниква въпросът как ще стигнат материалите. Имаме продукция от градината – и нея трябва да изнесем.

Цял живот сме носили на гръб заради липсата на този път. Сега вече нямаме сили да продължаваме по същия начин.

Със съпруга ми Радко сме участвали в подписките и чакаме реализацията на пътя от около 50 години. Аз слушам за него почти откакто съм дошла като снаха във Влахово.

Не мога да разбера как е възможно за толкова десетилетия поколения хора да остареят, а една улица, която съществува по документи, да продължава да не съществува на място.

Днес за мен този въпрос е още по-важен.

Аз съм на 76 години. Съпругът ми е на 79.

Ако утре на някого от нас му стане лошо, искам линейката да може да стигне до дома ни.

Не искам на тези години да се притеснявам кой ще ни носи, как ще ни изведе до линейката и дали ще се загуби ценно време, защото автомобилът не може да достигне до къщата.

Същото важи и за пожарната. При пожар минутите са важни. Тогава няма значение какво пише на кадастралната карта, ако на място пожарният автомобил няма откъде да мине.

Не искам специално отношение и не искам някой да върши нашата работа вместо нас.

Ние нашата работа сме я вършили цял живот. Дори къщата си построихме с ръчен труд, с магарета и с пренасяне на строителните материали на гръб.

Но след толкова години смятам, че имаме право да поискаме поне едно – нормален достъп до собствения си дом.

Затова се обръщам към „Свободни Родопи“ и г-н Тодор Батков с молба да ни помогнете този проблем най-после да бъде чут и решен.

Не искам още едно обещание. Не искам още едно писмо, че въпросът ще бъде проверен.

Искам реален път.

Искам да мога да се прибера от магазина, без на 76 години да мъкна покупките до дома си на ръце.

Искам камионът с дървата да може да стигне.

Искам при нужда да може да стигне линейката.

Искам пожарната да има достъп.

И най-вече искам нашите деца и внуци да не продължават да носят на гръб това, което ние носим цял живот.

Със съпруга ми построихме дома си с ръцете си. След половин век чакане се надявам да доживеем да видим и „Средният път“ като истински път, а не само като линия върху картата.

Светла Бисерова Донева
76 години
с. Влахово, община Смолян